Голямо депресивно разстройство

Сподели чрез електронна поща
Изтегляне
Печат

Победа над депресията

EN_MDD_Big_Bowl

Голямото депресивно разстройство (ГДР) е нарушение на настроението, свързано с депресивни епизоди, като напр. потиснато настроение и/или липса на интерес или удоволствие от почти всички дейности.4,5 Счита се, че симптомите траят най-малко две седмици, но обикновено те продължават много повече – месеци или дори години.6

В Европа над 40 милиона души живеят с ГДР. Това почти се равнява на населението на Испания. ГДР е водеща причина за нетрудоспособност в целия свят.7

Научете повече за депресията и ГДР като свалите инфографиката. Като разширяваме нашите познания за тези състояния, ние всички работим заедно, за да победим депресията завинаги.

Свалете инфографиката

EN_MDD_People_Icon

1 на всеки 4 души през живота си ще бъде лично засегнат от проблеми с психичното здраве, като напр. депресия.3

За съжаление, тези състояния са толкова чести, че има вероятност да познавате хора, засегнати от тях, или може самите вие да живеете с депресия. Дори и така, понякога пак може да бъде трудно да сe разбере опустошителното въздействие, което болести като депресията може да оказват върху нашия живот.

"Победа над депресията" има за цел да повиши осведомеността относно трудностите на живота с различните видове депресия, включително голямо депресивно разстройство (ГДР). "Победа над депресията" е иницирана от Janssen с подкрепата на Global Alliance of Mental Illness Advocacy Networks-Europe (GAMIAN-Europe). Janssen има големи традиции в намаляването на бремето, нетрудоспособността и опустошителния ефект, предизвикани от нарушенията на психичното здраве, като компанията е ангажирана с трансформация на живота на отделния човек. От хората, които се грижат за болните, до медицинските специалисти и хората, които живеят с депресия и ГДР, всички ние искаме да можем да се грижим по-добре за себе си и за нашите любими хора. Като разширяваме нашите познания за различните видове депресия, като напр. ГДР, можем да работим всички заедно, за да победим депресията завинаги.

Изкуството кинцуги

EN-MDD-kintsugi-1
EN-MDD-kintsugi-2
EN-MDD-kintsugi-3

Кинцуги е японско изкуство на поправяне на счупени предмети с разпрашен лак или лак, смесен със злато на прах. В превод кинцуги означава "сглобяване със злато", като счупването и поправянето се възприемат по-скоро като част от историята на предмета отколкото като нещо, което трябва да се прикрие. В "Победа над депресията" се представят осем творби от изкуството кинцуги, вдъхновени от истории на хора, живеещи с ГДР. Поправянето на счупената керамика е възхвала на всяка пукнатина и несъвършенство на предмета, като отразява и сложния и продължителен процес на възстановяване. Това не само прави всяка вещ уникална, но показва също, че всеки предмет има свой собствен живот и може да разкаже една история. Всяка от тези керамични скулптури разказва една визуална история, като показва, че с времето, с грижи и търпение хората с ГДР могат да започнат процес на оздравяване.

Художниците

Били Бонд

Трудно е да се опишат чувствата, а депресията е чувство, с което хората се борят. Процесът на създаване, счупване и поправяне прилича на депресията и е неразделна част от моето изкуство.

Били Бонд е скулптор, носителка на награди, и лектор. Нейната работа се фокусира върху теми, свързани с идентичността и обсебеността на човека, като изследва двойнствеността в разкриването на скритото и поправянето на счупеното. През 2009 г. Били прави скулптура на сестра си на свободния четвърти плинт на Трафалгарския площад в Лондон като част от проекта за обществено изкуство на Антъни Гормли "One & Other". Били печели наградата "Pure Arts Sculpture" през 2013 г., като наградената скулптура е изложена в галерията Saatchi в Лондон. През 2016 г. тя печели позиция на гост-изследовател в института "Хенри Мур" в Лийдс. Освен създаването на свои собствени творби, Били споделя своите умения и опит, като води класове, и чрез индивидуално обучение.

Джоана Окон-Уоткинс

Като художник и реставратор на керамика, имам възможност да използвам кинцуги за изобразяване на съвместното съществуване на положителните черти на оздравителния процес и непрекъснатата борба с депресията.

Джоана е концептуален художник и умел реставратор на керамика. Родена в Полша, Джоана израства в Германия, а на около 25-годишна възраст се премества в Обединеното кралство. Целта на нейното изкуство е да пробуди диалог между проблема в същината на творбата, нейният по-широк контекст и зрителя. Изследователската работа е неразделна част от практиката на Джоана. Тя се отнася както към материалите, така и към процесите, които прилага, и води до визуален отговор, предаващ същността на обекта и отразяващ проблемите, които въплъщава. Творбите на Джоана често са скулптури и могат да се сътворят чрез различни материали, в това число текстил, глина и хартия.

Победа над депресията: организиране на кампания с кинцуги художника Били Бонд

Подкрепа

GAMIAN-Europe

www.gamian.eu Global Alliance of Mental Illness Advocacy Networks-Europe (GAMIAN-Europe) е пациентска общоевропейска организация, която представлява интересите на хората, засегнати от психично заболяване, и защитава техните права. Ако сте притеснени за Вашето психично здраве или за здравето на някого другиго, моля посетете уебсайта на GAMIAN-Europe за повече информация. При спешни ситуации получете незабавна помощ, като се обадите на спешната служба или на местната гореща линия за психично здраве.

Потърсете подкрепа ->

Истории на пациентите

Осем вълнуващи истории

Историите, описани тук, са вдъхновени от хора, изпитали голямо депресивно разстройство (ГДР). Всяка история е вдъхновила една художествена творба, всяка от които със свой уникален живот. Всички те показват, че със времето, с грижи и търпение оздравителният процес може да започне.

EN-MDD-Art-1

Татяна, 47 години

"Първите симптоми се появиха преди около 16 години. Преминавах през трудни моменти. Загубих двамата си братя и майка си, загубих бизнеса и дома си. По това време не бях добър човек. Гневът беше моята реакция на всичко. Бях тъжна и раздразнителна. Не можех да преодолея гнева си. Беше изтощително, но не знаех, че това е депресия. Едва след години разбрах, че това е ГДР. За мен депресията е чудовище. Мастилено черен октопод с пипала, които те удрят точно в болезнените точки. Дори и да имаш малък кълн желание да направиш нещо, октоподът се надига и просто го пречупва с пипалата си. Тя е безмилостен враг. Аз израснах в голямо семейство, където не можех да изразя открито своите чувства. Дори сега, след много години опити да говоря за вътрешните си чувства със специализираните лекари и терапевти, за мен е трудно да намеря точните думи.

ГДР се отрази на отношенията ми с другите хора. Честно казано, пет дълги години аз се отнасях с подозрение към другите хора. Затворих се в себе си, избягвах близки отношения. Изхвърлих старата си SIM карта, не исках да говоря с никого. Децата се опитваха да ми помогнат, особено синът ми. Когато дъщеря ми отиде на работа в Южна Корея, те решиха, че смяната на средата може да ми помогне. Така че те платиха за полета и лечението. Всъщност езиковата бариера с лекарите доведе до неправилно предписано лечение, което влоши състоянието ми. Като вярваща, имах своята вяра. Тя беше с мен през целия ми път. Когато чувствах тази ужасна празнота и липса на всякакво желание за живот, разчитах на молитвата. Като майка, мечтая да не бъда бреме за моите две прекрасни деца. И мечтая за свой собствен дом. След като го загубих преди 16 години, все още скитам наоколо като в заточение в апартаменти под наем. Осъзнавам, че има много неразрешени проблеми вътре в мен. Работя върху себе си, но е трудно. На другите, които имат ГДР - бъдете благодарни, когато семейството и приятелите ви идват на помощ, защото без топлината, грижата и подкрепата е трудно да се възстановите."

Клара, 23 години

"Написах първото си предсмъртно писмо, когато бях 14-годишна. Не направих нищо, но не осъзнах, че това не е нещо обичайно. Знаех само, че се чувствах самотна през цялото време, като физическа болка в гърдите ми. Понякога си представях сърцето си в кръв, капеща от него. В същото време, получавах добри бележки в училище, така че никой не забеляза, че има нещо нередно – нито учителите ми, нито моите родители. Нещата се влошиха, когато отидох в университета, но аз добре се прикривах. Или така си мислех. Започнах да пия много. Всеки път, когато не бях навън или не учех, имах чувството, че мозъкът ми ме наказва. Един постоянен глас ми казваше, че съм безполезна, отвратителна личност, непотребно същество. Че никой никога няма да го е грижа за мен, а и не трябва. Един ден, един приятел каза, че аз вече никога не се усмихвам. Помня, че бях изненадана и се опитвах да разбера дали е вярно. Беше такова дребно нещо, но ми помогна да видя колко зле бяха нещата. Като че ли бях сомнамбул и изведнъж се събудих. Това ме накара да осъзная, че някога бях различна. Тогава потърсих терапевт. Тя ме изпрати при психолог, който, след няколко разговора, диагностицира депресия. Беше повече от депресия. Прекъснах следването си за една година. Дълго време по цял ден не ставах от леглото. Чувствах се като неудачница, като че съм пропиляла всякаква възможност да бъда нормална.

EN-MDD-Art-2

След известно време, когато майка ми се прибираше от работа, седях в кухнята, докато тя готвеше. Постепенно започнах да режа някои неща за нея. А сега аз готвя, докато тя говори. Това е нашето ежедневие. Готвенето е толкова просто, креативно нещо – харесва ми усещането и миризмата на съставките, пресните подправки и разните неща, а и когато правя нещо за другите, се чувствам добре. Като приех, че имам депресия, това ми помогна да видя, че с всичката тази тъга това не съм аз. Тя може винаги да е в мен, но знам, че ако позволя на хората да ми помогнат, може да видя по-добри дни."

EN-MDD-Art-3

Иван, 37 години

"Никой не би казал, че имам депресия. Не ми "личеше". Понякога, в деня, в който изглеждам най-малко депресиран, страдам най-много. Много съм добър във воденето на "нормален" живот, като се опитвам да се приспособя. Да се скрия зад фалшив смях и усмивки. Защо го криех? От гордост, предполагам. На мъжете не им е позволено да са депресирани. Да призная, че съм в депресия, означава, че не съм добър съпруг или баща, защото трябва да мога да се справям, нали? Така си мисля. Музиката е моя живот. Тя е това, което съм. Затова я преподавам, предполагам. Имам малка дървена флейта, която баба и дядо ми дадоха, когато бях около 10-годишен, и аз все още свиря на нея, когато се чувствам потиснат. Импровизирането от една нота до следващата е успокояващо. Няма думи, с които мога да изразя как се чувствам, когато съм потиснат. Мозъкът ми става напълно задръстен. Мисли и спомени нахлуват от най-тъмните кътчета на съзнанието ми. Трябваше да се боря със себе си, за да не се удавя в тъмнината. Когато това се случва, ставам непоносим. Напълно загубвам контрол над емоциите си. Ставам напрегнат и раздразнителен с едни такива ирационални избухвания, които жена ми и децата не разбират. Дори от най-малкото нещо ме прихваща. Изтощително е. Друг път се превръщам от гневен, депресиран в предизвикателен... Тези изблици на енергия ме разстройват. Жуженето в класната стая, да се преструвам на развълнуван, когато някой уцели верния тон. Да се надявам, че ще се отдръпна от ръба. Един от най-неприятните аспекти на моята депресия е нейната непредсказуемост. Тя може да бъде жестока и безмилостна. Говоренето за нея никога не помага. И тя никога няма да изчезне, но при правилно лечение, може да се овладее. Трябваха ми 15 години живот с голямо депресивно разстройство, за да постигна в края на краищата задоволство от себе си и моята работа. Беше дълъг и труден път, но си струваше усилията. И аз оцелях. Оцелявам."

Джейкъб, 28 години

"Знам, че хората ме гледаха и виждаха човек, който изживява тяхната мечта. Бях млад мъж, който си изкарва хляба със спорт. Знам, че имах късмет, но това още повече ме караше да се чувствам неудачник. Като че ли нямах право да бъда нещастен, нямах право да бъда депресиран. Имах всичко, което някога съм искал, и все пак нищо не чувствах. Просто празнота. Като че ли не беше останала никаква светлина. Не можех да кажа нищо на момчетата от отбора. Много се притеснявах какво ще си помислят за мен. Не исках да ги проваля. Но започнах да пропускам тренировки. Не можех да го понеса. И чувствах тялото си толкова тежко – не можех да стана от леглото, понякога с дни. Какъв беше смисълът? Накрая, един ден просто не можах да играя. Стоях в стаята се, просто се потях и треперех. Все още помня звукът на сърцето ми, тупкащо толкова силно и шумно в гърдите ми, като че наистина блъскаше, и аз се чудех дали така се чувства човек, когато умира. Най-страшното беше, че не ме беше грижа, надявах се това да стане. Мислех си, че най-после всички ще ми простят, че не съм бил достатъчно добър. Чичо ме намери сам в стаята и аз никога няма да забравя този момент. Той просто ме прегърна. Тогава заплаках. И тогава осъзнах, че всъщност хората искат да помогнат, искат да те подкрепят. Но трябва да говориш с тях. Трябва да поискаш помощ.

EN-MDD-Art-4

Животът е хубав, все още на приливи и отливи, но знам, че нещата могат да бъдат добре. Опитвам се да се придържам към рутината и да се грижа за себе си. Вече не се срамувам от това, че имам нужда от помощ, за да постигна хармония, независимо дали това е лечение или отделяне на време да поговоря за нещата. Започнах да се занимавам със спорт отново. Физическото усилие е добро, умът ми се успокоява и аз просто оставям тялото да си свърши работата. Сега играя в отбор, защото това, което най-много ми харесва, е да бъда с хора, да се радваме на нещо заедно, като екип."

EN-MDD-Art-5

Лиза, 35 години

 "Отчаяна, самотна, безполезна и непълноценна. Така бих описала себе си, когато съм най-потисната. Моментът, когато повече не можех да се справям, беше когато започнах работа. "Чувствах се неудачница, непрекъснато се критикувах." Беше изтощително и бях непрекъснато тъжна. Плачех много. Тогава отидох при личната си лекарка. Отначало, тя като че ли не ме прие на сериозно. Каза ми, че имам нужда от малко почивка, но това не беше достатъчно. След известно време ме насочи към психолог, а след това към психиатър, който започна да ме лекува. В крайна сметка, бяха нужни около две години, за да се стигне до диагноза. След 18 месеца поисках да спра лечението и го направих. Но не осъзнах колко зле ще ми се отрази това. Дойдох до момент, когато почнах да мисля за самоубийство. Всъщност не планирах нищо, но бях убедена, че би било по-добре да го направя, защото чувствах, че никой няма полза от моя живот. Единствената причина да не се самоубия беше, че баща ми беше на почивка по това време. Не исках да му провалям пътешествието. Знаех, че трябва пак да отида на психиатър. Той поднови лечението ми и, за щастие, всичко се върна в нормалните граници. Държа таблетките си в тази овална кутийка. Тя е златна с цветя върху нея. Доста старомодна, всъщност. Но аз играех с нея като дете, така че я свързвам с нещо хубаво.

Все още имам лоши дни, но ще намеря начин да ги преживея. Всъщност, честите посещения на градинския център стана важна част от моя живот. Много обичам да съм сред природата и да имам време да разсъждавам. Цветята особено ме успокояват и ми напомнят, че всичко ще бъде добре. Днес съм по-щастлива. Грижа се много за себе си и трябва да продължавам да работя и да живея живота си, така както искам. Депресията е нещо тежко и негативно и не ти носи радост, но аз съм горда да кажа, че намерих помощ и подкрепа да издържа."

Маркъс, 54 години

"Минаха осем или девет години от последния ми епизод. Предполагам, би могло да се каже, че съм излекуван, макар че понякога нямам такова чувство. Помня, че за пръв път имах проблеми, когато бях тинейджър в училище. Тогава животът в моето семейство беше чудесен, но вместо да говоря за това, аз си изкарвах раздразнението на други хора. Единственото нещо, което обичах, беше едно плюшено кученце, което държах на леглото си. Наричах го Майло и му казвах всичко. То беше моята опора. Въпреки ужасното ми поведение, все пак успях да вляза в колеж. Тогава нещата започнаха да се влошават. Вместо да се социализирам, аз се затворих в себе си. Чувствах се безнадежден. Като че ли не ме биваше за нищо. Да бъдеш депресиран беше като изтезание. Чувствах постоянен страх и тревога почти за всичко и лечението като че ли не действаше. Сам в дупка и напълно съкрушен. Чувствах се така седмици наред и, честно казано, започваш да вярваш, че няма надежда. Нямах много близки приятели, но няколко от тях много ме подкрепяха. Е, подкрепяха ме колкото можеха при положение, че аз бях в такова състояние непрекъснато. Те ме придружиха до психиатъра, който накрая диагностицира голямо депресивно разстройство. В известен смисъл, се почуствах облекчен. Постоянният ми спътник имаше име. Нещо, за което мога да се хвана и да се опитам да разбера.

EN-MDD-Art-6

Моята депресия вече не е определяща в живота ми, но все пак е много важна част от него. Мога да усетя, когато тя идва и когато това се случи имам хора, които ме обичат и ги е грижа за мен. Те буквално ми спасяват живота и не мога да си представя къде бих бил без тях. Отне ми много време да стигна, но ето, аз съм тук. Майло е все още с мен. Той е добър слушател, но съм сигурен, че понякога ме гледа странно. Предполагам, че мога да живея с това."

EN-MDD-Art-7

Разуана, 54 години

"Аз страдах от депресия десетилетия наред. Имах три срива и всеки път ме приемаха в болница. Лекувах се при трима психиатри, пет психолога и твърде много терапевти. Не се познава, нали? Не се познава по очите ми или по гласа ми. Мислите си "Ама все пак се усмихваш!" Да, усмихвам се. Усмихнах се заради вас. Усмихнах се, за да не ви карам да се чувствате зле. И не искам да се чувствате като че ли можете да направите нещо, за да ме накарате "да се чувствам по-добре". Нищо не можете да направите. Опитах почти всяко възможно лечение за депресия, дори 10 сеанса с електрошокова терапия, без успех. Бях двадесетина годишна, когато направих връзка между ужаса на своето съществувание и термина "депресия". Да живееш е просто напълно и абсолютно непоносимо и аз исках само да заспя и да не се събудя никога. Все пак с депресия можеш да функционираш. В някои дни аз ставам, гримирам се, усмихвам се, излизам от вкъщи, пия кафе. Винаги кафе. Но има дни, когато лежа на пода в банята и плача от отчаяние, за да спре болката. В някои дни мога да си чатя онлайн с приятели с часове, да им помагам, да говоря за разни работи без проблем. Друг път оставям съобщения без отговор седмици, месеци, и си мисля да се скрия от всички, преди те да имат възможност да се скрият от мен. Някои дни се чувствам като че се давя. Но когато сте страдали от депресия толкова дълго като мене, когато сте прехвърляна от лекар на лекар, опитали сте почти всяка терапия от книгите, научавате се да чувствате симптомите, отключващите фактори и да запазите контрол.

Корина, 42 години

"Аз се борих с депресията повече от две трети от живота си. Само си помислете. По-голямата част от живота си съм прекарала в борба с моите демони и в убеждаване да издържа, да продължа да се боря. "Не изглеждаш склонна към самоубийство". Помня тези думи на училищната психоложка, след като ѝ казах, че ми минават мисли за самоубийство. Помня себе си на 14 години как се чувствах смутена и объркана. Как трябваше да изглеждам? Нестабилна, с бутилка с таблетки в едната ръка и предсмъртно писмо в другата? Поставиха ми диагноза едва когато станах на 25 години. Когато се роди моят син, постнаталната и ежедневната ми депресия се сляха и почти загубих контрол. Винаги съм мечтала да си стоя вкъщи и да бъда щастлива майка, а въпреки това се чувствах все по-зле и по-зле с всеки изминал ден. Отслабнах и имах тежко безсъние. Цялата ми енергия отиваше да се грижа за бебето, дори и да не можех да функционирам толкова добре извън родителските ми задължения. Все пак моят син ми спаси живота. Той е причината да ставам всеки ден. Предпочитам да ме види как се боря с моите демони отколкото да си помисли, че дори и една малка част от болката ми се дължи на него. Преди година и половина реших да престана да вземам антидепресанти. Почувствах как започнах да се свличам обратно там, където бях преди. Имаше дни, в които почти бях убедена, че синът ми и семейството ми ще се чувстват по-добре без мен. Така че започнах отново терапия и, след като говорихме за това, се съгласих да се върна към лекарствата. Чувствах се отчасти провалена. Но знам, че това не е вярно. Правя това, което е най-добро за мен и моето семейство. Все пак, най-хубавото е, че не съм се чувствала толкова добре от много време. Искам да продължавам да работя върху себе си, така че евентуално да спра лекарствата. Но дотогава трябва да правя каквото трябва. С моето лечение, разходките с кучето, готвенето и моите прекрасни приятели и семейство знам, че ще бъда добре.

EN-MDD-Art-8
  • Референции

    1. СЗО. 3 от 4 души страдащи от ГДР не получават адекватно лечение. Available at http://www.euro.who.int/en/media-centre/sections/press-releases/2017/3-out-of-4-people-suffering-from-major-depression-do-not-receive-adequate-treatment. EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
    2. СЗО. Депресия и други чести психични разстройства: global health estimates. Available at: http://www.who.int/mental_health/management/depression/prevalence_global_health_estimates/en/ EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
    3. WHO. World Health Report. Available at http://www.who.int/whr/2001/media_centre/press_release/en/. EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
    4. WHO. International Statistical Classification of Diseases and Related Health Problems 10th Revision. Available at http://apps.who.int/classifications/icd10/browse/2010/en. EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
    5. American Psychological Association. Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders. 5th ed. 2013.
    6. СЗО. Preventing depression in the WHO European Region. Available at http://www.euro.who.int/__data/assets/pdf_file/0003/325947/New-Preventing-depression.pdf. EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
    7.  WHO. Депресия. Available at: https://www.who.int/news-room/fact-sheets/detail/depression. EM-30936 Дата на изготвянe: Април 2020г.
Покажи още